Моята надежда е в младите режисьори, особено в киното
Пламена Гетова е едно от големите имена на българското кино и театър. Родена в Монтана на 1-ви юни 1953г., актрисата винаги ще остане в историята с незабравимите си роли във филмите „Авантаж“, „Сезонът на канарчетата“, „Дом за нежни души“, „Нощем с белите коне“ и още много други, за които е получавала отличия и награди. Пламена Гетова е извисен и скромен човек. Изключително нежна и всеотдайна към професията. Пред Паулина Гегова за Капана.бг тя сподели в искрен разговор какво е да си артист от златните години на българското кино.
-Да започнем отзад напред. Какъв беше животът и детството ви в Монтана през 50-те и 60-те години?
Беше изключително приятно. Спомените ми са от къщата, която вече я няма, родителите ми, братовчедите, с които бяхме постоянно заедно. Помня ежегодните панаири, които продължаваха седмица и многото гости, които идваха у дома. Сега като се връщам, също е много приятно. Нахлува всичко онова, което е бушувало през годините от детството. Хубаво е да се завърнеш при приятелите.
-Тогава мислехте ли, че ще стигнете до тук? Винаги ли сте искала да се занимавате с театър и смятала ли сте, че ще пожънете такъв успех?
Винаги съм искала да бъда актриса. Никога не съм имала прояви, рецитали или детски трупи, но мечтата ми беше да бъда актриса и имах щастието тя да се сбъдне.
-Пътят от провинцията до столичните театри е дълъг и трънлив. Трудолюбието и талантът достатъчни ли са, за да бъде извървян?
Определено, да! Човек сам си изработва късмета. Шансът също играе голямо влияние, но аз мисля, че съм си го изработила с постоянство, с амбицията да бъда все по-добра в работата си и това се възнагради. След като завърших бях разпределена в Стара Загора, после в бургаския театър и така натрупах много опит за самата професия. После почнах снимки в киното.
-Вие сте талант от златната епоха на артистите. Имена като Калоянчев, Татяна Лолова, Невена Коканова, Тодор Колев, Апостол Карамитев, Славка Славова и още много фигурират в този диапазон. Какво беше да работиш с такива великолепни професионалисти и изобщо в тези златни години на българския театър и кино?
С Таня и Цветана Манева работим заедно в един спектакъл. Прекланям се пред техния талант и съм щастлива, че имам шанса да си партнирам с тях в театъра. За първи път се случва да играем заедно на сцена. Тогава на година се снимаха по 28 филма и количеството отговаряше на качеството. Поне 2-3 бяха наистина качествени. Имаше драматургия, която е изключително важна за театъра и киното.
-Каква е разликата в бранша сега?
Сега, като че ли, се правят по 3-4 филма и няма как всички да са много добри. Моята надежда е в младите режисьори, особено в киното. Имах щастието да работя само с млади хора в един късометражен филм, които ме изумиха с дисциплината и умението си да работят с актьорите. Казва се „На червено“, за който взехме наградата Джеймисън, а сега на Златна роза получихме отличие за качество на киното. Така че, според мен, нещата тепърва предстоят да се случват. Много бих искала да продължа да се снимам. Мечтая за камерно кино. Мисля за пиеса, която може да се филмира. Такава е например „Четири“, която направихме в НДК с Ивайло Христов.
-Хората ви свързват най-вече с филма на Георги Дюлгеров – „Авантаж“. Защо продукцията се смята за връх на българското кино?
Защото всичко, за което за говорех – сценарии, режисура, актьорско присъствие го има в наличност. Той е изумителен филм, доста съвременен. И сега да го излъчват пак хората биха го гледали с удоволствие. Руси Чанев е много голям актьор. Участваха истински звезди.
-Нещо промени ли се във вас след филма?
Определено да! Тогава получих и покана за „Дом за нежни души“, пътувах с филма в Сицилия и Полша, където получихме много номинации. Като че ли от там тръгнаха нещата в киното за мен.
-Преди, точно в тази златна епоха, за която споменах, като че ли всеки добър актьор можеше да играе еднакво добре и в театъра и в киното. Сега зрителите забелязват деградация в това отношение. Театралните актьори не стоят много добре пред камерата, някак си изкуствено, от друга страна на сцената могат да ни изненадат приятно. Обратното също го има. Защо се получава това разминаване?
Защото живият контакт с публиката изисква други правила на поведение. На малката сцена играта трябва да е събрана и обрана. Има разлика да играеш на камерна сцена и голяма. Това са специфики, които с времето актьорът натрупва като опит и знание за присъствието му на сцената и екрана. Аз самата не съм учила кино актьорско изпълнение, но пък тези режисьори са ме водили към това да бъда безкрайно откровена, защото камерата не търпи фалш. Тя е като рентген, улавя всякакви трептения на чувствителността. Затова съм подхождала с голяма отговорност. В театъра трябва да се играе една идея по-уголемено, по-мащабно, за да можеш да пренесеш вътрешната си енергия върху тези, които са в залата. Трябва да има обмен, докато пред камерата трябва да флиртуваш много деликатно и фино с нея, и да си дискретен в изразяване на чувства.
-В едно интервю бяхме споменала стихотворението на Стефан Цанев, за актрисата, която трябва да мине през леглата на провинциалните веломожи. Знам, че темата е деликатна, но вие изправяла ли сте се пред такива проблеми и предложения?
Никога не съм се изпадала в подобни ситуации.
-За доста актриси по това време се твърдеше, че са любимки на Тато и партията, затова и им се даваше поле за изява. Как стояха нещата за вас политически?
Никога не съм била член на никакви партии, освен комсомолското задължение, разбира се. Спомням си времето във Военния театър. Аз съм омъжена за грък, а в онези времена да си омъжен за чужденец беше проблем. Чакахме разрешение, за да се оженим. Опитаха се да ме привлекат в партията, но аз категорично отказах. Всичко, което съм направила, съм го направила със собствените си ръце, чувство за отговорност към работата и най-вече респект.
Цялото интервю може да прочетете на КАПАНА.БГ
